Слънце за двама

Аз и животът, аз и любимият човек

188306_1616696544457_3457273_n

Така си живеем всекидневно, потънали в паралелните си светове. Гледаме се, а не се виждаме. Вървим един до друг, а се чувстваме самотни.

Живеем къде ли не, в миналото, в бъдещето, в умовете си, само не и в реалността. Сами образуваме невидима преграда, която ни разделя от другите. Дишаме, работим, усмихваме се механично, а всъщност изобщо не живеем, защото не се срещаме с живота, а само го мислим и планираме. Гоним постижения и се доказваме.

Как тогава да срещнем човека, който би ни обичал, човека, който бихме обичали? Дори няма да успеем да го различим, не бихме го разпознали сред тълпата, унесени да преследваме идеята си за живот, като котка опашката си.

Какво ли ще стане, ако просто спрем, започнем да приемаме и наблюдаваме с отворени очи, с очите на малко дете? Без да оценяваме и да се гневим.

Може би, ако достатъчно дълго гледаме нещо, ще може да стигнем до самата му дълбочина и сърцевина. Ще можем да стопим преградите и да се видим. Аз и животът, аз и любимият човек.

„Виждащият става съзрян. Познаващият става познаван. Ако се вгледаме достатъчно дълго в една скала, в едно дърво или в някой мъж или жена и, ако продължите да се вглеждате проникновено, този поглед описва кръг. Започва от вас, след това преминава през другия и се връща във вас. Всичко е толкова прозрачно, нищо не пречи. Лъчът тръгва, прави кръг и потъва обратно във вас.”

Сега търсещият е едно с търсения. Жената е едно с мъжа. Тогава животът има собствена красота и ние ставаме цялостни и неделими. Тогава се срещаме истински и стопяваме преградите. Вече не сме паралелни вселени, а цялостната картина на живота и любовта.

Аксиния Цветанова

DancingintheLight_8.jpg